Режисьорът: Когато отмахнеш страха и се осмелиш да излезеш от от конвенцията, си свободен да създаваш светове, които никой не чака, никой не познава
Спектакълът поставя ребром въпроса каква е политиката на държавата по отношение на такива продукти, заяви драматургът Александър Секулов
Днес пътуващият човек се е загледал към началото, смята Диана Добрева
Режисьорът Диана Добрева и драматургът Александър Секулов застанаха пред Под тепето и КАПАНА.БГ за един искрен разговор на шест очи с Иво Дернев. Да поговорят за новото, голямото чудо на пловдивския театър- спектакълът „Одисей”. За пътуването и пътуващия човек. За усилията. За страха и безстрашието. За „Итаките що значат” . За върховете. За надеждите и опасенията. За любовта към театъра. За любовта въобще.
Как стана така, че се тръгнахте за Итака, а се озовахте на Олимп?
Александър Секулов: Олимп по принцип в изкуството няма. В изкуството има пристанище , от което тръгваш, друго пристанище, в което стигаш и отново отплаваш. И общо взето съдбата на един спектакъл абсолютно повтаря мита за Одисей- това вечно пътуване, отплаване, пътуване, отплаване. И това може би е смисълът на интереса към този мит. За мен това е може би най-вълнуващият разказ за човека. Лично за мен. Доколкото знам, за Диана има други интересни разкази за човека, но мен Одисей ме хипнотизира. Усещам го с кръвта си, с всичкото, което съм го усещам този герой и този мит. Той просто е някъде вътре в моето ДНК. Сещам се за безкрайно прекрасни реплики, които режисьорът Добрева посече, но имаше едно „Нима е лесно с този ум, той все върти, върти, не спира”.
Докъде може да ви отведе това пътуване?
Диана Добрева: Животът на един спектакъл така или иначе започва тогава, когато срещне своята публика. И аз много се надявам „Одисей” да стигне съдбата си, за която и разказва-да пътува. Това би оправдало за мен огромните усилия, които положихме. За мен театърът в същината си е с номадска природа. Един спектакъл трябва да пътува, както и един човек трябва да пътува. Това са и големите ми надежди за „Одисей”- да пътува, за да среща различна публика, за да получава различна енергия. Това би бил моят Олимп.
Александър Секулов: Тези усилия на много различни нива- човешки, творчески, финансови, логистични, усилия на волята, на емоцията, на това да задържиш фокус толкова дълго време, да ни окуражат да излезем в големия свят. Аз там виждал смисъла на това пътуване. И да кажем, че ние сме абсолютно равностойни на големия свят. Че българският театър, в някои свои проявления, е световен театър. Тук ние можем да спрем като творци, но държавата и в частност общината като домакин на Европейска столица на културата, трябва този продукт да го покаже на света. Защото няма нищо по-добро от това да показваш голямото си изкуство пред света. Ако то стои на едно място, затворено в един театър, ти не можеш да разбереш колко си добър, но и светът не може да разбере колко си добър. Затова аз виждам смисъла в пътя на този спектакъл до световните сцени. И по това ще преценя много за готовността и на общината и на държавата да осмислят своята роля в процесите в българското изкуство. Първо те трябва да могат да оценяват, и след това трябва да могат да разпространяват.
Диана Добрева: Повод въпроса ти за Олимп, за мен успехът на един спектакъл се съизмерва само и единствено с начина, по който хората, които са участвали в неговото създаване, излизат от този процес. С какви сърца излизат. Тук имаше много голяма вероятност да излезем крайно опустошени от този процес, защото беше много дълъг и много сложен. И аз смятам, че най- голямото постижение на нашия спектакъл е, че успяхме да си запазим любовта вътре в него. Много е трудно да останеш с любов към всеки един от хората, които участват, както и обратното- участващите да запазят любовта си към нас, творческия екип. Не е лесно между всички да остане, когато се сблъскат толкова различни природи и трябва се преодолеят толкова перипетии в такова пътуване. Радвам се, че като правя равносметка, ние излизаме от този спектакъл, запазили любовта в сърцата си. Излизаме с любов един съм друг, към театъра, към изкуството, и с огромна енергия да продължим. Което за мен е голямото постижение.
Не ви ли притеснява, че това, което се случва в момента в театъра е толкова огромно, че всичко друго след него може да бледнее?
Диана Добрева: Този проект наистина е много мащабен и като такъв наистина е много впечатляващ. Но аз пък излизам с много голяма надежда и много вътрешна свобода да тръгна по един път в театъра, който за мен ще бъде нов, съвсем различен от всичко, което съм правила досега. Просто го знам. Моите усилия няма да бъдат концентрирани в мащабността в това, което ще правя, а само във важността на темите, с които ще се занимавам. Сега се чувствам съвсем свободна да мога да тръгна към едни от най-важните теми в живота. „Одисей” ме освободи от много мои задръжки и ми сложи основата на пътя, по който да продължа. Аз нямам такива притеснения, а напротив, чакам с нетърпение да се простя с моя Одисей и да поема в друга посока.
Александър Секулов: Аз мисля, че този спектакъл би могъл да преформулира много неща, както за пловдивския театър, така и за много други по-големи процеси. Всичко зависи от това каква ще е съдбата на „Одисей”. Ако спектакълът намери своите сцени по света, ако държавата и общината успеят логистично да го покажат, ще бъде едно. Ако оставят на „Одисей” да си изтече зрителския интерес и той не излезе навън, ще бъде друго. Спектакълът поставя ребром въпроса каква е политиката на държавата по отношение на такива продукти. Това е въпрос на политика. Това решение, дали представянето на „Одисей” на световни сцени да се прави или да не се прави, е въпрос на политика. Още повече в годината, в която сме Европейска столица на културата и това е абсолютно оригинален спектакъл, създаден в града, който е домакин на този толкова голям културен проект. Аз познавам програмите на предишните 7-8 столици на културата и мога да кажа, че в тях няма такъв продукт. Който те да са направили специално за ЕСК, да са изнесли, за да го покажат. В това е голямата ми надежда, но и голямото съмнение. Що се отнася до това дали следващият спектакъл ще е толкова вълнуващ… Във всеки случай знам едно- той по нищо няма да прилича на „Одисей”. Това е сигурно. Ако правим нещо с Диана след това, то по нищо няма да прилича нито на „Вълци”, нито на „Дебелянов и ангелите”, нито на „Одисей”. Аз много държа и много се надявам някой да види в контекст тези три представления. Защото те заедно са един огромен корпус, за който не се говори като цялост. По принцип контекстуалност в говоренето за българските културни явления няма. Никой не говори за контекста на отделния творец, за контекста на двама творци, които са се събрали, за контекста в историята на един театър. Никой не анализира така. Затова и бягствата са все на къси разстояния, от тук до тук.
Целият град говори за „Одисей”. Днес чух много интересен коментар от млад зрител, гледал последната премиерна вечер на спектакъла. Той каза: „Тези са абсолютно луди, за да направят такова голямо нещо”. Каква беше тази ваша лудост?
Александър Секулов: В театъра всичко опира предимно до двама човека- единият, който има куража да прати Магелан или Колумб да открива непознати земи, и до куража на самия Колумб или Магелан да плава до непознати земи. Така че, когато някой е склонен да поема огромни рискове, така и се намира друг, който също да поема огромни рискове. В нашия случай тези двама души са Кръстю Кръстев, който реши просто да рискува, и Диана, която също реши да рискува докрай. И, разбира се, всички нас, които се съгласихме да работим. Но двете лица на монетата са тези- Кръстю Кръстев и Диана Добрева. Без единия или без другия нямаше как да стане. Всички други сме следствие, функция. Затова е тази лудост- защото има кой да я изнесе.
Накъде гледа днес пътуващият човек?
Александър Секулов: Човекът пътува от раждането към смъртта. Непътуващи хора няма. Всеки изминава този жизнен кръг, а как го прави е въпрос на лично осмисляне, на лична вяра, на посока. Има нещо абсолютно магическо в Одисей като персонаж. И след като по време на процеса си мислех, че сме стигнали до край, сега си мисля, че има още безкрайно много.
Диана Добрева: Все ми се струва, че все по-важно ще става къде се завръщаш, а не толкова накъде пътуваш. И в Одисей това също е голяма тема- завръщането. Къде се завръщаш и защо се завръщаш? Това е голяма тема в съвременния свят със всичките тези миграционни процеси. Това, става освен голяма тема, е и голяма болка. Много, много, много хора живеят с тази болка. И живеят с вярата за завръщането. Днес пътуващият човек се е загледал към началото.
Александър Секулов: Но и обратното важи с пълна сила. Че хората, които тръгват да пътуват в съвременния свят, нямат своите Итаки или те престават да съществуват. Колко родни малки градчета престават да съществуват, когато ги напуснат техните хора. Когато си живял в едно малко градче с 10-15 хиляди жители и след 20 години, когато искаш да се завърнеш, него го нямо. Твоята собствена Итака е изчезнала. Стопила се е. Островът е потънал. Това е фантастична травма. Това е много страшно.
Диана Добрева: И каква е драмата на човека, когато няма къде да се завърне. Защото много хора по света няма къде да се завърнат. Това вече е една друга тема, един друг спектакъл. А колкото до лудостта… Тя е възможна единствено и само, когато отмахнеш страха. Когато отмахнеш страха и се осмелиш се да излезеш от конвенцията, си свободен да създаваш светове, такива, които никой не чака, никой не познава. Всичко това е възможно, само ако отмахнеш страха.
Александър Секулов: Или ако толкова много го поливаш в теб, и той, страхът да не се окажеш в конвенцията, те бута само напред. Моят механизъм е коренно различен от този на Диана. Аз толкова се страхувам да не направя някаква позната история, че този вътрешен страх ме бута отзад като стена. Докато Диана е свободна, като птичка на природата. Птиците не ги питат как летят. Те просто махат с крила…
Диана Добрева: Да, но това си носи своите последствия, разбира се. Такъв процес като „Одисей” е много тежък и в някаква част от него той става саможертвен. Просто трябва да стигнеш до Итака и нямаш никакъв друг изход…
Александър Секулов: Аз на няколко пъти забелязвам, че темата, с която се захваща една културна институция като театъра, без да визирам пловдивския, може да се превърне в повод за размисъл, за тревога, за спорове и мнения крайно противоположни, за цял един град- да се живее с тази мисъл, да се вълнуват хората. За мен така се осмисля съществуването на театъра. Това, разбира се, не може да стане с всички спектакли, а и не е необходимо. Но може да се случва. Особено, когато темата го удря града в сърцето по някакъв начин.
